Защото съм сигурна, че това е нещото, на което никой… ама наистина никой, от всички които познавам, не е в състояние да устои.
То носи не само наслада за вкуса, то е изкуство, фантазия, магия…
Като затворим кутията с шоколад, оставам аз – една обикновена средностатистическа българка, завършила СУ „Св. Климент Охридски” в не толкова близката `92-ра.
Често ми се струва, че има какво да кажа, но ако забележа, че не ме чуват предпочитам да си отмълча или просто да го напиша.
Обожавам да пътувам – без посока и цел и обикновено запечатвам тези пътувания във фотографии. Наред с това опитвам да обличам впечатленията си в слово.
Не мога без любимите ми хора, затова правя нещата така, че да съм максимално дълго с тях. Вероятно им досаждам повече от позволеното.
Не ми е трудно да оставам сама обаче, защото по природа съм интроверт.
Обичам българска музика (музика казах!) и българско кино. Предпочитам Великден пред Коледа, лято пред зима, вечер с приятели пред задължаващ обяд с роднини, високата планина пред шумни плажове.
Не обичам промените, но така или иначе съзнателният ми живот продължава да бъде съпътстван непрестанно от нови такива. Всъщност като се замисля, времето,  в което формирах себе си, бе време разделно. И все още е такова…
Но то, времето, вече няма значение.
Значение има онова, което оставям като диря. Ще ми се да вярвам, че не е само изкаляна следа.
Не пия, дори кафе.
Не пуша, но за да не съм „прекаления светец…” си пазя една слабост – Негово Величество Шоколада.
И хич не ме е срам от това.
Обожавам го във всичките му възможни варианти и интерпретации.
И за да е картинката пълна – не, не съм роб на неустоимия му вкус единствено в консуматорски смисъл.
Обожавам да го приготвям, да творя с него и да омагьосвам приятели и близки! Е, може и случайно попаднали. Добре са дошли.
Ако загубя вдъхновение си го връщам с едноименния филм, но не заради Джони Деп.
Всичко написано по-горе не означава, че ще си говорим само за древното изкушение на ацтеките. Напротив, смятам да си говорим за всичко!
А когато ни пригорчее прекалено ще си оправяме вкуса с каквото трябва.
С други думи добре дошли на Chocolate!

сн. Автора

Когато шоколадът излезе от кулинарните работилници преди няколко години, за да нахълта самоуверено в салоните за красота, бях сигурна, че това е само спонтанен експеримент на някоя „умряла” от скука козметичка. Е, не бях права. Кулинарното чудо се оказа освен всичко, което е и изключително козметично такова.
Няколко годни по-късно нещата придобиха съвсем различни измерения и освен в козметиката, някогашната храна на боговете се нареди и сред средствата  за отслабване.
Как точно се свалят килограми с шоколад, аз лично никак не мога да си представя, но станалия известен с щурата си идея италианец Алберико Леме за кратко реабилитира славата на калоричния продукт като такъв и чрез доказателствата на биохимичния анализ се опита да убеди широката публика, че шоколадът всъщност не е онова висококалориино чудовище,  което всеки спазващ хранителен режим бърза да анатемоса.
Преди около година и половина италианецът твърдеше, че е възможно да се разделите с десетина килограма  за месец, ако си похапвате повече шоколад и забравите за зарзавата и млякото. Самият той твърдеше пред медиите, че е експериментирал върху себе си новия способ и се е простил с цели 12 килограма за нула време.
Може, но така и не видях този мистериозен химик дори на снимка.
А и съм Тома Неверни – не вярвам!
Първо защото както бързо изпълни за ден-два новинарските колонки, темата побръмча из главите на закръглени авангардисти и бързичко отшумя.
Второ въобще не мога да си представя, как ще се случи отслабване, ако някой поглъща по около 500 калории със 100 грама храна! Било то и любимия шоколад.
И трето сигурна съм, че фармацевтът не си признава цялата истина!
За вталени любители на южноамериканското откритие не чух нищо. За Алберико Леме и неговия институт за отслабване също.
А вие, че ако знаете как ми е омръзнало да въртя пилешки пържоли на грила, по почина на г-н Дюкан?!

Не помня от кога го зная. Но помня, че почти не се правеше филм без него.
Свързвам го с топлите летни вечери, в които с мъка ни прибираха от игри по софийските улици. Често се случваше тия вечери да продължаваме с неговата игра от екрана.
Правеше се и се гледаше тогава българско кино, а и на театър по-честичко се ходеше, като че ли.
Сега е друго. Децата не гледат български филми, а онези с Калата не са им понятни. И няма как да са. Времето е различно.
Макар на мен да ми се струва, че колкото и да сме се променили, има нещо непреходно, очарователно и много силно в ролите му, в него самия.
Уникалността му като актьор осъзнах в „Специалист по всичко”, където заедно с незабравимия Апостол Карамитев създадоха невероятна амалгама от комични ситуации и характери.
Вероятно моите симпатии към големия ни актьор са продиктувани от чисто лични съображения, понеже по някакъв необясним и странен начин Георги Калоянчев силно ми напомня за татко.
Затова ми стана и толкова мъчно, когато на 13 януари, на връх рождения си ден знаменития ни актьор сподели, че му е трудно вече. Че го мъчат болежки, че помни старите си роли, а паметта му не иска нови.
Не са малко 85 лазарника.
Тежат годинките вероятно, но знае ли някой колко са достатъчни за таланта… И ако знае би ли се наел да отсъди…

Илюстрация от Интернет